Стойността на срама

 

 

 Един справедлив начин да промените поведението на детето е да го накарате да се засрами. „Отрицателните" емоции могат творчески да формират поведението на детето.

 

 В много култури срамът е начин за наказване на антисоциално поведение. Въпреки, че

не одобряваме общества, които практикуват публично засрамване, трябва да

признаем, че при тях има значително по-малко престъпления и социални безредици.

Без съмнение, част от неудобството да използваме срама при възпитанието на децата

е, че не го познаваме достатъчно добре.

В Япония например срамът и опозоряването са интегрирани в едно цяло с

традиционните ценности и морала на страната. Самопризнанията - дори и най-

унизителните - са единственият път към разкаянието.

Поради нарастването на броя на безсмислените и жестоки престъпления в САЩ и

особено между тийнейджърите, някои членове на съдебната система отново започват

да преосмислят срама не само като наказание, но и като „спирачка" на

престъпленията. Например областният съдия Тед По от Хюстън, известен с

необичайните си присъди, задължил един тийнейджър, който нанесъл вандалски

повреди на 13 училища, да се върне във всяко едно от тях и да се извини пред

събрание на ученическите съвети и същевременно да отговори на въпроса защо е

извършил това. При друго правораздаване в страната на мъже, които са осъдени за

многократно посещение на проститутки, им е било наредено буквално да прочистят

криминално проявения район на града, където са заловени; имената и снимките на

мъже, които са осъдени за не изплащане на издръжка на децата си, са били окачени

пред местната пощенска станция и дори излъчени по Интернет; а съпрузи, осъдени за

семейно насилие, са били задължени да се извинят на жените си в съда, както и пред

различни женски сдружения.

 

ПРИЛАГАНЕ НА ЗАСРАМВАМЕ

 

Необходимо ли е засрамването да се смята за част от естествения възпитателен

процес? Може ли негативните морални емоции отново да се въведат в културата ни, за

да отговорим на моралната криза? Отговорът на тези два въпроса би трябвало да е

„да" в следните два случая:

 

1. Срамът трябва да бъде призован, когато у детето липсва емоционална реакция при

извършване на нещо, от което би трябвало да се засрами.

 

2. Срамът трябва да се смята за законно приложима стратегия, когато други, не дотам

драматични форми, не са успели.

В книгата си’’ Моралното дете’’ Уйлям Деймън дава пример за прилагането на срама

при деца, които не са усвоили емоционална съпричастност. Деймън начертава

програма, предназначена да повиши състрадателната мотивация при нарушители,

които показват малко или никакво разкаяние за престъпленията си, дори и когато

жертвите им са наранени физически. От всеки извършител на престъпление се

изисква да дискутира антисоциалното си поведение пред малки групи от свои

връстници и да посрещне както тяхното, така и неодобрението на терапевта на

групата. Целта е да се провокира срам и дори отвращение. Според Деймън „Такива

методи са ефективни, защото оставят както емоционално, така и познавателно

послание в участниците."

Джон Брайтуайт, професор по социални науки в Австралийския национален

университет в Канбера и привърженик на идеята за срама като наказание, повдига

едно важно възражение. Той обяснява, че засрамването може да се приеме за

хуманно в случаите, когато изразява не само всеобщо неодобрение, но и включва

опрощение и благосклонен прием в обществото. Той използва термина „ре интегриращ

срам", като подчертава, че тази форма на наказание не трябва да бъде нито проява на

гняв, нито на възмездие, а по-скоро да се приеме като ритуал, който да предизвика

съответна степен на разкаяние в съгрешилия и прошка от семейството и в обществото.

 

ПРИЛАГАНЕ НА ВИНА

 

Вината се основава на вътрешни стандарти и очаквания, а не че другите знаят за нея,

и затова е по-мощна и по-дълготрайна морална мотивация от срама. Въпреки че

комиците оплакват продължаващия цял живот невротичен ефект на вината, повечето

психолози биха потвърдили, че и вината си има своите приложения. Доналд Милер и

Ги Суонсън в проучванията си за детските реакции на определени илюстрации

разпознават невротичната вина, при която индивидът се само наказва неоправдано и

безразсъдно заради загрижеността си за мнението на другите, като мотивът е да се

намали самокритичността и да се подобрят личностните взаимоотношения на детето.

Много проучвания дават основание да се вярва, че личностната вина, която

справедливо можем да наречем „съвест", е по-ефективна за контролиране на

поведението на децата от каквато и да е външна заплаха или страх. Всъщност, когато

сме в състояние да стимулираме вина в децата си, те са склонни да проявят по-строга

интерпретация на правилата и последствията от тяхното нарушаване дори и от нас.

Например, когато седемгодишният Брус бил хванат да хитрува на тест по правопис,

родителите му го попитали как мисли, че трябва да бъде наказан. Плачейки, Брус

предположил, че може би ще му вземат видеоигрите за три месеца, че може би не

трябва да му се разрешава да гледа телевизия един месец и да помага в

домакинската работа до края на учебната година. Това били много по-тежки наказания,

отколкото родителите предвиждали, но по съвет на училищния психолог те се

съгласили да ги приложат.

Изследванията на Доналд Макабе, професор в университета „Рътгър", показват, че в

сравнение със страха от наказание вината влияе по-ефективно върху моралното

поведение дори много след детската възраст. При проучване на прояви на измама в

конкуриращи се частни колежи Макабе установил, че 78% от учениците признават, че

са излъгали поне веднъж. Но в училища с „код за честност", където учениците

подписват декларация да не мамят, провеждат тестове без квестори и са въвели

правила за справяне с нечестни прояви, учениците, използвали лъжа, намаляват на

57%.

 

КАК И КОГА ДА ПРИЛАГАМЕ „ОТРИЦАТЕЛНИТЕ" МОРАЛНИ ЕМОЦИИ ПО НАЙ-

ПОДХОДЯЩ НАЧИН

 

Ако приемем, че срамът и вината са естествени и мощни аспекти в емоционалния

живот на децата, тогава въпросът е как да ги използваме, за да помогнем за

моралното израстване на нашите малчугани, без да им причиняваме ненужна вреда.

Следващите общи препоръки ще ви насочат как да използвате срама и вината

творчески, за да направлявате децата към честност, етичност и загриженост.

 

1. Създайте принципни правила и последователни наказания, ако правилата се

нарушат. Трябва да сте сигурни, че наказанията са честни, незабавни и ефективни.

 

2. Когато децата над десет години нарушават важни правила и не се вразумяват от

наказанията ви, помолете ги сами да определят наказанията си за всяко давило. След

това се споразумейте за неутрален посредник да определи кое наказание ще подейства най-

добре. Ако детето се съгласи, бихте могли дори да помолите посредника да

контролира наказанието. В повечето случаи това ще стимулира децата да очакват

повече от себе си, за да оправдаят собствените си надежди.

 

З. Реагирайте по-строго, когато детето ви нарани някого. Например, ако то не си

предаде домашното на време, причинява вреда единствено на себе си и затова само то

трябва да понесе последствията. От друга страна, ако се прибере у дома два часа

след определеното време и ви причини голямо безпокойство, трябва да използвате по-

крайни мерки. Ако безотговорните действия на детето причинят болка на друг, не се

притеснявайте да изразите силните си чувства заедно с подобаващо наказание. Ако

това го разстрои, не бързайте да го успокоявате. Чувството за вина ще му попречи да

действа безразсъдно при друг случай.

 

4. Предявете големи изисквания по отношение на извиненията. Писмените извинения

да бъдат придружени от устни. Ако детето е неискрено, не се отказвайте лесно -

продължавайте да увеличавате изискванията си за извинение, докато то реагира

емоционално.

Осемгодишно момче проявявал грубост, когато баща му го молел

за нещо. Например, когато бащата кажел: „Време е да почистиш и да се подготвиш за

вечеря", детето отговаряло: „И защо да го правя? Ще вечерям, когато съм готов!"

Артър(бащата от експеримента) следващия път, когато синът му проявил грубост, го накарал да

напише изречението: „Ще уважавам моя баща и моята майка". Втория път детето

трябвало да напише изречението два пъти, след това три пъти и т.н. И не само това, бащата трябвало да стои непрекъснато зад сина си, докато той пише, и да се увери, че е изписал

докрай и четливо изисканото изявление.

Артър докладвал, че са били необходими десет инцидента, за да започне сина му да

проявява някакви чувства по отношение на това наказание. По средата на десетото

изречение той започнал да плаче и прегърнал баща си. Артър не успокоил сина си, а

го накарал да довърши писането. След този случай поведението на момчето се

подобрило драстично в много отношения.

През последните 30 години професионалистите по психично здраве и по-голяма част

от преподавателите не са имали желание да препоръчват негативните емоции при

възпитанието на здрави деца. Наблюдавали са прекалено много случаи на

емоционално оскърбление, понякога дори по-лоши и от физическо малтретиране, за

да предположат, че родителите ще приемат тези методики. От гледна точка на

емоционалната интелигентност обаче всяка невъздържаност би могла да навреди на

едно дете. Децата имат различни емоционални сили и слабости. При възпитанието им

винаги трябва да се ръководим от правилото, че трябва да постъпваме в техен най-

добър интерес и да правим това, което ще ги превърне в щастливи, успяващи и

отговорни възрастни.

 

ОСОБЕНОСТИ , КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОМНЯТ

 

• Срамът и вината не са емоционални злодеи. Когато са приложени подходящо, те са

важни методи за родителите да научат децата на морални стойности.

 

• Подходящото прилагане на срама и вината ще зависи от темперамента на детето

ви, и ако го използвате, ще приобщите детето към ценностите и проблемите на

семейството.

И все пак, не оставяйте нито един момент без да оцените и доброто, дори заобиколени от проблеми. Поощрете децата си, дори ако вината им е по-голяма от похвалата. Прегърнете предизвикателството да си родител, като житейско задължение. И ще останете удивени, какво ще се случи с живота на вас и децата ви.