Самотата - принуда или избор?

Самота е състояние на уединение, изолация, или накратко липса на контакти с други хора. Усещането за самота понякога е въпрос на личен избор, а друг път е проклятие, което следва човека в неговия житейски път . Но самотата може да е и следствие от различието в начина на мислене у хората, които ни заобикалят в определен момент от живота ни.

Въпросът е дали самотата  е принуда или избор на самия човек? Много от хората отказват да признаят, че са самотни, защото човека е създаден, за да живее в общност. Да бъдеш сам лесно може да се дефинира, но да бъдеш самотен, може често пъти да бъде собствен избор. Нима не може де се случи да се чувстваш сам, самотен в една стая с много хора? Фактът, че един човек е самотен не означава, че не е жив, че не е пълноценен. Напротив, означава просто, че обкръжението му не е достойно да го разбере такъв, какъвто е. Означава, че все още има нещо, което му пречи да се разкрие пред околните, да покаже същността си, да загърби самотността си. Ето защо самотата не е толкова лошо нещо, което бихме могли да наречем принуда, защото тя дава на човека това, от което той самият има нужда. По-скоро самотата е право на избор на всеки един от нас, право да организираме и да живеем живота си по наши собствени правила.

Но  какво е самотата за онзи, който цял живот не е бил сам, нито самотен, човек за който приятелствата и връзките са били неизменна част от съществуването му. Kогато усещаш, че започваш да губиш. И оставаш ден след ден сам, без да можеш да направиш нищо.  Тогава за да дадеш кураж на себе си повтаряш като сутрешна молитва:”Аз мога и сам, на мен не ми трябва никой.” Търсиш упование и успокоение за състоянието в което се намираш, поради лош нрав, постъпки, прибързани решения. Но точно този тип хора, отчаяно искат, имат нужда от доказателства за любов и уважение. Един много близък за мен човек, беше един от тях. Той не искаше да признае, че отивайки си един по един най-близките му хора, си отиде и част от него.С гласният си протест, че”нищо не му трябва”, той крещеше за любов и уважение. Изписа дневници със специални моменти за своите скъпи хора, описваше фактите до най- малки подробности, а всъщност не знаеше как да общува в ежедневието със същите тези, за които пишеше. В същото време можеше да обича безпределно. Хората го разбираха, но не го уважаваха достатъчно, заради лошият нрав и непостоянен  характер. А  той оставаше ден след ден сам, със своите страхове, единствено искрен пред своя дневник. А всъщност той беше чувствителен, раним и много сантиментален. Да, ето я самотата, която по принуда, става избор. Когато си имал всичко, любов, разбиране, семейство, в един момент заради самия теб получаваш  самота,  тишина и неудовлетвореност. Сам сред другите. Сам в собственият си дом. Защото общуването е изкуство. То е двустранен процес.  Чрез него заявяваш отношение. И ако избираш самотата като спасение, защото това е единствената ти алтернатива, губиш малко по малко и самият себе си. А тогава „изгубен в превода” на търсенето в това кой си и къде сбърка, дали живееш? И дали ще можеш да намериш покой? Може би да, но не тук и не сега. И все пак  важното е да оставиш следа, дори и да не ни се иска никога да минаваме по нея...